Дори и когато си приличат – всеки поет има свой път към първата си книга. За Николай Колев той се оказа безнадеждно, нелепо дълъг, заплатен с цената на скъпи за човека и поета неща. Тръгна в търновската „Алма матер“ през средата на 60-те години с Калина Ковачева и Янислав Янков. След това го застигнаха и отминаха Т.Клисуров, Б.Христов, М.Георгиев, М.Петкова, Й.Велчев, В.Мандева, Здр.Пеев и толкова още…
Велико Търново си остана неговият пристан, скритите удари на житейското в съдбата му – тласъци към опора единствено в стиха и в безкористната загриженост и отзивчивост на близките му по душа. Той ги намираше. Пък и те го търсеха – по рециталите и литературните четения, в кръчмите, в квартирите, по пейките. Отпреди години е стихът:
„Ако от чувства няма полза,
От скучен разум няма дваж!“
За поета у Николай това не бе декларация. Нещо повече – не бе и клетва. То си остана просто непоколебимо следвано верую, което с неумолимата си логика се вгради в човешката му и творческа драма.
Николай не беше се обричал на бохемата. Тя го причака изневиделица и той се примири. В многото тетрадки, в оставените у приятели – случайни и постоянни – десетки и стотици стихове, епиграми, посвещения, пародии, над дълбоките му откровения и импровизации витаят тютюнев дим и кръчмарска глъч. Но и голямото лъчение на неговия детски чист порив, на трогващата и спечелваща вдъхновеност, на болната му душа, която се бе пречистила в стиха… И изричайки го – свещенодействуваше, и споделяйки го – се осъществяваше… Не е достатъчно само да му вярваме, когато ни прави съучастници на промяната у себе си:
Добрата ми душа не люби вече,
Добрата ми душа не е добра…
Не бива само да ни стъписва признанието:
Разпадат се зениците ми в мрака,
Подобно на избухнали слънца.
Зад споделените моментни реакции прозира едно цялостно състояние, изплаква се една душа, за която болката не е метафора, не е метафизично състояние на духа, а нещо реално заплашващо и намесващо се във всекидневието. Несъмнена лирична нагласа превръща всичко в биография на една все по-отчуждаваща се от житейските – за сметка на нравствените опори – чувствителност.Следвайки я, авторът на предлаганите стихове остана верен на предметната образност, на изчистената поетическа фраза, на традиционната рима, на класически търсената поанта. Сега поезията му може би ще се пресрещне и размине със строфите на други първи книги. За тази „среща“ Николай Колев се е подготвял не търсейки стремглавия отклик на „модерното“, а оставайки верен на себе си. Не се е виждал в позата на „жрец и воин“. Но познатата ни негова всеотдайност го е правила едно скромно въплащение на нейната същност. Някъде в началните строфи е вплетено признанието – „и ставам слънчево дете“. Съвсем в края, не по съставителския ми каприз, дойде другото признание:
Черна музика без ноти
Някой в мене е създал.
Чета стиховете на Николай, а мисля за човека, И се питам: Какво ще стане с поезията, когато изчезнат посветилите й се не чрез шумна популярност и постоянно присъствуващи томове в книжарниците, а нейните безкористни рицари, заставащи на нейна стража с ръкописните си откровения, с вдъхновените си рецитации по литературни четения, клубове и случайни срещи? Всичко в нашия забързан, делови и прагматичен живот ни говори, че няма място за тях, че такива днес не биха могли да дишат и съществуват. Но в разрез с „бюлетина на времето“ застава пред теб един Николай Колев, застава със стиховете и поведението си, с изплаканите си изповеди и те убеждава, че „племето“ е неизкоренимо…
Човекът и неговата поезия са нещо неделимо. Но докато създаденият веднъж стих може винаги да дочака и да се радва на възмездие, то неговият автор набира неумолимо скорост по надличната логика на живия човек. С осанката на Йовковия герой от „Последна радост“ Николай Колев е неотделим от всекидневието и духовния пейзаж на Баждарлъка в Търново. Тази стихосбирка, тръгнала така отдавна и дошла с такова закъснение до автора си, ще му донесе ли чудодейното за всяка първа книга въодушевление и жажда за живот и творчество? Дано! Прости ми Николай – и честито!
ИВАН РАДЕВ