стихосбирка „ЦЪРКВАТА СВЕТИ ДИМИТЪР“, 2025
СТИХОВЕ
В затишието след дъжда
Шумят дъждовните потоци
В затишието след дъжда
Под изтънели светли облаци
Свежеят родните места
От планината хладно вее,
Извива плавен кръг орел
Далеч се взирам и копнея
По най-вълнуващата цел:
Да преоткривам красотата
Поезия да стане тя
А в дни и нощи на зачатия
Да те осмислям самота!
Шумят дъждовните потоци
Свежеят родните места
Топят се тия светли облаци
И грейва синя лекота
Връхлита песенна тревога
Не си последен нито пръв,
Но знай че Прометеев огън
Не озарява всяка кръв!
Вилня в теб зло, вилняха страсти
От тях подмятан като лист,
умираше ти безучастно,
отрекъл всеки порив чист.
Сега си нов, сега си ясен,
не криеш никаква вина
Като простор си ти, огласян
на стих и рима от звъна.
И преоткривай красотата,
Поезия да стане тя,
А в дни и нощи на зачатия
Облитай с мълнии кръвта!
Ще имаш въплатена в думи
И най-голямата мечта,
Зеленото на дните буйни
и мъдрото на зрелостта.
Ще имаш родното, което
възпламенява обичта,
ще имаш хората с небето
земята цяла и плода!
1969 Nykolay Kolev
ВЕЛИКО ТЪРНОВО
Сътворен от камък и предания,
благославям те, старинен град!
Изживях тук радост и страдания,
значи само с тебе съм богат!
Думи имам, страстно утаени!
Тяхното рождение си ти!
Кипват улици опролетени,
нежно пеят слънчеви води.
Някой преобръща висотата.
И лежа с разперени ръце.
Тялото ми сякаш е земята,
а небето – мисъл и лице!
От Ивайлов меч искра прехвръква.
Отражения наострят слух!
За една секунда всичко млъква
и се питам: “С векове ли чух?”
Кратък миг с огромно съдържание!
Мълния пулсира в паметта…
Сътворен от камък и предания,
град единствен, ти си любовта!
ИЗГРЕВ
Едно начало ме повика
и тръгвам, сякаш възроден.
Над хълмовете утро блика,
над Търново изгрява ден.
Защо съм тъй сантиментален
и тъй по детски възхитен,
пред чистия, първоначален
над Търново изгряващ ден?
Усмихват ми се небесата,
а в Янтра изгревът блести.
Пилей ми вятърът косата,
набръчква сините води.
Разтварям поглед, дишам леко,
пътувам неизвестно где...
Намирам слънчева пътека
и ставам слънчево дете.
РАЗСЪМВАНЕ НАД ЦАРЕВЕЦ
Утрото разпъна шатър ален.
Царственото слънце се показа.
Царевец, пожарен и печален,
Царевец със болка нещо каза…
Виждам истина под меч заспала.
Тихо, ветрове, не я будете!
Сънните скали разруха гали.
Съмват Царевец и вековете.
Плач завоен Янтра продължава
както нескончаемото време…
В страшна дрямка слънцето засява
паметно и златокръвно семе.
ЦАРЕВЕЦ ПРИВЕЧЕР
Въздухът жужеше сънно,
озлатяван от лъчи.
С болка слънцето напълни
западните си очи.
И сбогуване започна...
Не сбогуване, а вик!
Мъчно, бавно и нарочно
Царевец засенчи лик.
Над загадъчна разгадка
дяволски напрягах ум.
Янтра с бързеи засвятка,
сепнато усили шум.
В пръст, трева, дърво и камък
разказ като пот изби...
После... После скочи пламък
и дошлата смърт уби.
ЕПОХИ
Нагоре амфитеатрално,
стремително надолу,
а във водата – огледално.
Какво си, град?
Не ми остана капка воля –
измъчва ме сетивен глад.
Светлеят неразкрити тайни,
треперят отражения,
нахлуват песни и предания...
Какво си, град?
Изтича Янтра като време
и няма връщане назад.
Разголена, порочна, хладна,
прегръща те през кръста,
разтваря устни, пие жадно
и тайни, и живот...
Столетията губят ръста си,
смаляват се, забавят ход.
Пресекват тъмните предания,
заглъхват песните,
мълчи великото страдание...
И Търновград
увисва онемял над бездната,
ухае на скали и пръска хлад.
Блуждаят тихо светлините,
отдръпват се, прииждат...
От взиране болят очите.
И пак назад –
епохи в паметта се нижат...
Събужда се и стене Търновград.
ОТДАЛЕЧАВАНЕ
Когато се отдалечавам
и се завръщам пак назад,
лъжа ли е да се съмнявам,
че съществува моят град?
Полюшва старите възторзи
на Янтра нощният мираж.
Ако от чувства няма полза,
от скучен разум няма - дваж!
И както се отдалечавам,
така се втурвам пак назад.
Не е лъжа, че се съмнявам,
но съществува моят град.
Жестоко верни са скалите
на древноликия му сън.
За всичко Лобната запитай!...
Ще чуеш мълния без гръм.
И озарен, ще видиш ясно,
народ разплакан как върви
след своя патриарх и гласно
го моли да благослови.
И който се отдалечава,
наново връща се такъв,
какъвто себе си познава
от паметта на свойта кръв.