Вървяха те прегърнати и тихи,
Под стъпките им шушнеше трева
Поспряха и от устните си пиха
С кого не се е случвало това?
Невидимо поскрърцваха щурците,
светулките браздяха тъмнината.
Въртяха горе весел флирт звездите,
А облак обладаваше луната…
1967 Nykolay Kolev – Poeta
ПРИ ИСТИНАТА
Величествено и спокойно
кънти в скалите тишина.
Безстрашно хилавите хвойни
воюват с тази стръмнина.
Рекичка заиграла долу,
провира в зноя тънък хлад.
Сломен от живата й воля,
брегът е непокорно млад.
Божественост на Естеството,
не вярвам в други божества.
При теб ядрото на живота
твори закони и права.
Вълнувайки се съзерцавам,
поробен съм от свобода.
И нищичко не си прощавам
пред Бога на първичността.
Един съвет бих дал на всеки,
в самоизмяна окован:
“Начало има у човека.
Опитай се да идеш там!“
10.VII.1980
ПРИЯТЕЛИ
Приятели мои, вървете с мен!
Приятели мои, превърнати
на много тъга и на спомени.
Какво ни очаква след залеза,
след залеза, трескаво-болен,
след залеза, който бълнува,
гори и се мята в агония,
какво ни очаква – Смъртта?
Подплашени мои зеници
и мигли със сенки подплашени,
чуйте ме!
Страха прогонете, заспете,
заспете
и вярвайте в утрото.
Нощта не е нощ – тя е сянка
на този ден, който ще дойде.
Смъртта не е смърт, тя е сянка
на този живот, който иде…
1969
НОКТЮРНО
Предишните звуци заглъхват сега
Звучалото някога – днес не звучи.
И нечия – мила, но хладна ръка
притваря едни натъжени очи.
Проливният есенен дъжд отшумя.
По жиците капки последни пълзят.
Не вярвам, събудена, свежа земя,
не вярвам аз вече в зеления цвят.
Замрежиха жълтите багри веднъж
листеца на първата моя мечта.
И плакахме дълго с проливния дъжд
с беззвучното: „Лека нощ на любовта!“
1967
НАСАМЕ
Времето минава бавно.
И скучая насаме.
Часовете идат равни.
Всеки час ми казва – не!
Не на щастието бъдно,
не на днешния ми ден,
на стремежите отвъдни,
за които съм роден.
Да… И не… И раздвоение…
Повалих се от борба.
В някакви стихотворения
се погребах и търпя.
Временно дано това е!
Утешавам се така.
Стихоплетно си играя,
а пък то не е шега.
Като че ли, всичко друго
е изчезнало от мен…
Нямам никакви заслуги.
Просто съм поет роден!
Питам се, лице изопнал
със чертите на скръбта:
„Време, време, кой ли вопъл
си ми вляло от смъртта?“
7.12.1970
ЛОЗНИЦА
Лозница вие се нагоре.
По нея гроздове тежат.
Зърното слънчев сън затвори
и звънна кехлибарен цвят.
Видях го в есента узряла,
прекрасния и сладък плод.
Лозница, щедра и заспала,
благослови един живот.
На село, боже мой, на село,
Където имам, казал бих,
където лек покой печеля,
където се усамотих.
Ластари, листи, грозде зряло.
Край всичко ожидавам аз.
И краят е едно начало
изпълнено със земна власт.
17.XII.1970
ВЕЧНОСТ
Пресичат се нашите пътища,
разделят се нашите пътища,
със много погрешни завои
в една безпогрешна посока
вървят.
Не можем да спрем и да искаме,
защото се спира веднъж,
но то пак не значи завинаги.
ПО ПЪТЯ КЪМ ОТВЪДНОТО
Как живееш, към какво
неотстъпно се стремиш.
Ти си слабо същество.
Страдаш, радваш се, грешиш.
Но не можеш се отказа
от великите си цели
и от любовта – онази,
над която сняг се стели.
И добре, че стихотворство
мъничко те утешава,
иначе от недоволства
може да загубиш здраве.
Как живееш, към какво
неотстъпно се стремиш.
Ти си слабо същество,
но дано пък победиш.
От сърце ти го желая.
Минал съм по тоя път.
Всяка младост търси края
на безкрайното отвъд.
24.IV.1973
СПОМЕН ЗА ЗЕМЯТА
Лятото пасеше небеса,
неброени и непреброими.
Бързаше, нагазило в роса,
утро с наметало хладносиньо.
Още неразсънени очи
то докосваше нетърпеливо,
а зад него първите лъчи
златен щит издигаха лениво.
Иде армията на деня –
тихичко подсказваше земята,
а от юг – вглъбена планина
бавно си разкършваше снагата.
Лентата на речната вода,
сребърна далечност начертала,
търсеше загубена следа
някъде, в самото си начало.
Ех, земя на кипналия хляб,
скрила си браздата на гласа ми,
и прозрение в инстинкта сляп…
По-нататък думи просто няма!