Аз съм глад и жажда в суха равнина, и на глад и жажда пръскам семена. Слънце ме изгаря и не е лъжа - в мен трепти омара наместо душа. Колко пъти чувах ручей да шуми. Като луд се втурвах и по цели дни в равната безкрайност скитах отмалял. Бях напразна радост, после само жал! Тя ли ме научи, че съм прокълнат - да шуми в мен ручей, да боли в мен глад? Ако ви подскаже нечий болен ход, хиляди миражи и лъжлив живот, ако заговори друг така със вас, знайте, мили хора, че това съм аз!… Аз съм глад и жажда в суха равнина, и на глад и жажда пръскам семена.
Преди да заспя
След буквите по редовете Унесеният поглед тича Въображението свети На чужди вери се обрича, За да усети вечността им и вземе По нещо от духа изваян На всяко време. Пространствата излъчват сила, Нахлуват равномерни, стройни И звезден шемет се разстила Детето - Бог твори спокойно, Искри лъчисто мисълта му вселенна, Заспивам – люшната камбана, И звук заглъхнал постепенно.
юни 1970
Звезда
По гръб отпуснат на тревата Поглъщам звездната виелица, О, как тупти под мен земята, А въздухът е като хелий!
Защо ли дъх не ми остана? Измъчва тази лекота Бих искал с оросени длани Да милвам паднала звезда.
1964
Шевица
Угари димящи помня, Чувам плясък на крила, Виждам как в небе огромно, Плуват сините била. Бос вървях по коловоза, Дишах бяла лекота И откъсвах като роза Веселата свобода. Как сребрееше реката! Газех бистрата вода Цветовете на дъгата Наблюдавах след дъжда И втъках в една шевица Тия чудни цветове, Полета на бързи птици, Летен гръм и ветрове!
1974
***
Запомних едри пламенни звезди, запомних сини августовски нощи, в които първа обич беше ти и в мене първа си оставаш още!
Разпалено – светулки и щурци– обгаряха два тихи силуета и с дързостта свободна на творци крадяха ударите на сърцето.
Мелодии и пламък мигновен, конвулсия на дъх в невинни устни. Замаян и разнежено влуден, не можех и не исках да те пусна.
Прости ми тази откровеност зла, с която днес разкривам любовта си! Лежа над рана вечна, а крила мълвящо вее погледът: ”Мечта си!”
Завоят твой е побеснял завой, но ти така чаровно го направи, че всеки бяс умря и пак е мой светът на вярата ми оттогава.
Словесен паметник ще съградя за този свят, за тебе и за мене, за всички, при които любовта е идвала с космично откровение!
В ГРАДИНАТА НА ЗРЕЛИТЕ СЛОВА
Далечна памет още ми помага. След нея въпросително вървя. Целта на точната посока бяга в градината на зрелите слова. Една царица царствено ме чака, облякла пъстри сенки и мълвеж. Зениците й намотават мрака, а устните ̶ са изгревен копнеж. Край нея утаена тишината лови великолепните нозе. Умира във възторзи светлината, любовна рана слънцето гризе.
ЮЖНЯК
Под ясното небе ликува сняг, в прозореца ми свети зимно слънце, прелитат гладни врани с дрезгав грак и входната врата протяжно скърца.
С цигарата и себе си зает, прелиствам отпочиналата памет. И пак се виждам, по душа поет, когото някакви надежди мамят.
С висулки лед по стрехите пълзи, отива си, отива януари… Неумолимо моливът пълзи и дните му зачерква в календара.
Изпаднал в настроение южняк, безпокои земята ненавреме, небрежно ̶ като пийнал веселяк, решава той сезонните проблеми.
Така да можех, с бяла лекота, с нехайно шумолене да живея... И докато ме прибере пръстта, усмивка на лицето ми да грее...
Но слаб, от меланхолия обзет, прелиствам отпочиналата памет. И пак се виждам, по душа поет, когото някакви надежди мамят.
