Author: Lyudmila

  • Николай Колев – Поета

    Биография

    Николай Ангелов Колев – Поета е роден на 19 септември 1943 г. в село Добромирка, Габровска област. Средното си образование получава в Първа гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ – В.Търново. Завършва българска филология във Великотърновския университет. Още като студент се изявява като надарен поет. Участва в рецитали. Няколко години учителства в селата Гостилица и Дрента. Имал е семейство, дъщеря – Людмила.

    През 1986 г. Колев е удостоен със званието “Принц на поетите” от Френската академия на науките “Солензара”. Стихът отпреди години “Ако от чувства няма полза, от скучен разум няма дваж!” остава непоколебимо следваното верую на поета.

    Поезията му е пламтяща метафизика от могъщ пантеизам и изумително въображение като в картините на Салвадор Дали. Той, по определението на проф. Иван Радев, е “най-големият поет, който Велико Търново е дало на българската литература в наше време.”

    Автор на три стихосбирки: “Спасена памет”, 1990, изд. “Христо Г. Данов”; “Лирика”, 1999, изд. “Слово” и “Неподозирани шедьоври”, 2005, изд. “Български писател”. Умира на 10 януари 2005 г. След смъртта му остават папки със стотици непубликувани текстове.

  • СВЕТОСТТА НА БОЛКАТА

    За събитието:

    “Светостта на болката” – Лирика от Николай Колев-Поета

    Книгата излиза по повод 20-годишната от кончината на Поета. 

    Из предговора на редакторката Свежа Дачева:

    Кажи на другия след мен, при извора да ме намери 

    Посвещавам предговора на Людмила, за силата ѝ да инициира и осъществи това издание в памет на 20-годишнината от кончината на нейния баща.

    Николай Колев е поетът, роден през 1943 г.  в Добромирка и започнал своя творчески път през студентските години в любимия си град Велико Търново, в обкръжението на Калина Ковачева и Янислав Янков. Веднага след тях се появяват Борис Христов, Марин Георгиев, Таньо Клисуров, Маргарита Петкова, Йордан Велчев, Здравко Пеев… Между 1967 и 1981 г. той учителства във Великотърновски и Габровски села, но никога, до самия край на 62-годишния си живот, не престава да пише стихове. 

    Тежката му житейска съдба става причина неговата първа книга „Спасена памет“ да види бял свят едва през 1990 година. Съставител и автор на предговора е Иван Радев.  Включените в нея 28 стихотворения са подбрани от папките, които Николай имаше навика да оставя при приятели. В тази книга има стихове и от „моята папка“, която предоставих на Радев, по негова молба, десетина години преди това.

    Втората книга, озаглавена „Лирика“ излиза през 1999 г., пак под редакцията и с предговор на проф. дфн Иван Радев. През 2005 година – годината на кончината на Николай Колев, под редакцията и с предговор от Радко Радков, излиза третата му стихосбирка под заглавие „Неподозирани шедьоври“. Тя съдържа 108 творби, болшинството от които са препечатани от предишните му две книги. В предговора Радков цитира академик Иван Радев: „Николай Колев е най-големият поет, който Велико Търново е дало на българската литература в наше време“ и добавя: „Всъщност той е от големите поети на България за всички времена.“ Поради късния си дебют, Николай се съмняваше в себе си като творец, но едновременна с това той твореше така, както дишаше. Това мога да потвърдя като свидетел. Още го чувам как в Клуба на дейците на културата, в ресторант „Янтра“ или в миниатюрната ми, задимена от цигарен дим и пропита с мирис на кафе, търновска квартира, Николай рецитира напевно най-новото си стихотворение…” 

    ……….

    СВЕТОСТТА НА БОЛКАТА

    Светостта на болката познавам.

    И пред нея тихо коленича.

    Цял живот – разбрах – ще се раздавам,

    след илюзиите си ще тичам.

    Който може – нека ме разбира!

    Думите са толкова безсилни!

    А зад мене лъкатуши диря

    и разказва истината – минало.

    Невъзможно е да се повторят

    нейните завои причудливи.

    Ах, измамник светъл е просторът,

    но измамените са щастливи!

     Николай Колев-Поета

  • ЮБИЛЕЙНО

    СПОМЕНИ ЗА СЕЛО

    Все така по простому живеят

    моите съселяни добри.

    Все така да работят умеят,

    докато в полето свечери.

    В кръчмата ще ги намериш вечер

    или на стъмения площад –

    малки групи в разговор увлечени…

    „Добър вечер, мой интимен свят!“

    Ние се познаваме отдавна.

    И познанството ни продължи.

    Нито време, нито разстояние

    близостта можа да разруши.

    Както някога сърдечност плиска,

    лъха задушевност, простота.

    Хубаво е да се чувстваш близко

    до самата земна доброта!

    Тя говори право на сърцето.

    Няма го лакираният фалш.

    Тук, с потупване по раменете,

    простичко ми казват: „Ти си наш…“

    Ненадейно за самия мене,

    както слушам, както си мълча,

    се отпускам и попаднал в тема,

    чувствам, че по своему звуча.

    Благославям раждането второ!

    Крие много истина това –

    да се озовеш всред близки хора,

    да послушаш техните слова.

    Само в този извор непомътен

    се оглежда верният ми лик.

    И от сигурния глас опътен,

    заговарвам по-красив език…

    Нека да е грубо-симпатичен…

    Българин роден съм и държа

    на това си име, и обичам

    селската природа от душа.

    Някога – дванадесетгодишен –

    спомням си го като днес това,

    стихове край биволите пишех,

    легнал в подмладената трева.

    Пролет е било… Било е пролет!

    И навярно месецът Април.

    Засънувал бъдещия полет,

    колко ли наивен ще съм бил?

    Сам, с тетрадката си и с мечтите,

    някакъв обикновен пастир,

    не усещах как минават дните,

    как изгубвам тази полска шир.

    По върхари, по чукари – ехо.

    А орлите – в горди небеса.

    Хладни долини като утеха.

    И на бели ручеи гласа.

    Сякаш легендарните хайдути

    спомняше планинската вода,

    знамена зелени, битки люти,

    на войводата ранен кръвта.

    Във вражда отколешна се втурвах,

    носех буйството на всеки млад,

    от незнаен подвиг се вълнувах

    и се подвизавах непознат,

    докато в брега на хоризонта

    слънцето удареше чело…

    И вечерникът, раздвижил клоните,

    паднеше с пречупено крило…

    Чак тогава тръгвах и по мръкнало

    тихо се прибирах у дома.

    Старата ме среща, огън стъкнала.

    Сядаме в оскъдна светлина.

    Къкре боб в гърнето и приспивно

    до крака ми котката преде.

    Дремят от уют домашен милвани

    спомените … Но къде са те?…

    Чезнат като страници прелистени.

    И сега към старото четмо,

    мога да се връщам само мислено,

    за да си припомням не едно…

    Жетвата … Вършитбата с диканя.

    Зърното отвяно след това …

    Струва ми се толкова отдавна,

    сякаш сън, превърнал се в мълва.

    Стана друг на хората стремежа,

    промени си времето гласа.

    И по старому да се разнежа

    значи тежък кръст да понеса!

    Затова настойчиво се взирам,

    настоящето да уловя.

    От възпоменанията спиран,

    търся искрените ви слова.

    Те са хубави като спасение.

    И кристална мъдрост в тях блести.

    Просто изнемогвам от вълнение

    чул как българската реч шурти.

    Тя разтърсва сетива и клетки,

    жадна за простор, за свобода …

    Колко й дължа? – Безкрайна сметка!

    Цял живот не ще се изплатя.

    Село мое! Радост! Ще запомя

    на лика ти грубите черти.

    Ти не искаш много, ти си скромно

    както някога, като преди …

    Раждаш плодове и хвърляш семе,

    будно в слънчевия кръговрат.

    Ще отминат много поколения,

    ще останат някъде назад

    твойте хорица обикновени,

    с вярващи, но питащи очи.

    И във всекиго – частица гений!

    Нищо, че отвън не им личи.

    Този, който ги погледне честно,

    той по съвест ще го разбере.

    Две епохи … Та нима е лесно?

    Ралото отдавна не оре,

    а е врязало бразди в челата

    и дори в усмивката са те.

    Есен, зима, пролет, после лято,

    тъй едно величие расте.

    Знаят го работните ви длани.

    Вярвам в тях и за да не сгреша,

    селянин навярно ще остана,

    по рождение и по душа.

    1969

  • ОТГОВОР


    Презирам вече всички мнения
    И вярвам само в простотата,
    Когато бризва вдъхновение
    И леко се редят словата.
    А стиховете да изпълва
    И вдъхновение и сила
    Фразюрство да не ги разпъва,
    А свобода да ги окриля!
    Тогава само смисъл има
    Във творчеството на поета,
    И могат неговото име
    Да утвърждават вековете!

    22.03.1975

  • Преди да заспя

    След буквите по редовете

    Унесеният поглед тича

    Въображението свети

    На чужди вери се обрича,

    За да усети вечността им и вземе

    По нещо от духа изваян

    На всяко време.

    Пространствата излъчват сила,

    Нахлуват равномерни, стройни

    И звезден шемет се разстила

    Детето-Бог твори спокойно,

    Искри лъчисто мисълта му вселенна,

    Заспивам – люшната камбана,

    И звук заглъхнал постепенно.

    юни 1970

  • Без думи

    Вървяха те прегърнати и тихи,

    Под стъпките им шушнеше трева

    Поспряха и от устните си пиха

    С кого не се е случвало това?

    Невидимо поскрърцваха щурците,

    светулките браздяха тъмнината.

    Въртяха горе весел флирт звездите,

    А облак обладаваше луната…

    1967 Nykolay Kolev – Poeta

  • Затова, че не вървеше с мен

    В град един и шумен и голям

    Бях от мъката си разболян

    Като некролог в дъждовен ден,

    Затова, че не вървеше с мен!

    Спирах пред реклами и кина,

    Блед в лицето, блед като деня,

    Който доизгасваше сломен,

    Затова, че не вървеше с мен!

    Ревност и омраза приютил,

    Някого издебнал и убил

    Виждах си смеха окървавен,

    Затова, че не вървеше с мен!

    Този смях спаси ме изведнъж

    Прероди ме в горд и силен мъж.

    Пак пламтях, но с пламък по-студен,

    Затова, че не вървеше с мен!

    Nikolay Kolev – Poeta

  • Преди да заспя

    След буквите по редовете

    Унесеният поглед тича

    Въображението свети

    На чужди вери се обрича,

    За да усети вечността им и вземе

    По нещо от духа изваян

    На всяко време.

    Пространствата излъчват сила,

    Нахлуват равномерни, стройни

    И звезден шемет се разстила

    Детето-Бог твори спокойно,

    Искри лъчисто мисълта му вселенна,

    Заспивам – люшната камбана,

    И звук заглъхнал постепенно.

    юни 1970 Nikolay Kolev – Poeta